English  
 Начало За АБРО Бюлетин Новини Събития Членове Документи За сваляне Контакти Връзки DVB-T 
 
  Новини
  Пресцентър
  Общество и медии
  Медиите в кадър
  Реклама
  Интервю
  Гледна точка
  Право на отговор
  Авторско право и сродните му права
  Технологии и платформи
  Други
  Непотвърдено?
  Членове
 виж всички 
  Медиите в кадър
9 истории на Стефан Димитров
2007-07-23

СТЕФАН ДИМИТРОВ е композитор и изпълнител на естрадни песни и филмова музика. Сред неговите хитове са „Нека да е лято", „И замириса на море", „Дано", „Събота късен следобед", „Всичко ми е наред", „Там" и още, и още. Негови песни са пели Емил Димитров, Пили Иванова, Васил Найденов и много други, а най-вече съпругата му Богдана Карадочева.

През 1992 г. е директор на Канал 1, а през 1995 г. осем месеца е и генерален директор на БНТ. Бил е изпълнителен директор на Нова тв. Понастоящем е член е на Съвета за електронни медии.

1. Търговията

През 1980 г. тръгнахме на тежко турне в Съветския съюз с Лили Иванова и с небеизвестния Сашо Гривната (Александър Петрунов) от бившата група „Златни струни". Лили там беше огромна звезда. Изнасяхме концерти над 3 месеца и почти всеки ден пътувахме. Тогава в Съветския съюз обикновено носехме джинси, фланелки, дори и найлонови пликове с надписи „Марлборо" и „Кемъл", които продавахме на черно, за да изкараме още пари. Тука имахме човек, който ги шиеше. В хотелите пък се появяваха техни „търговци". Със Сашо Гривната спяхме стая до стая. Той държеше стоката в един огромен куфар, толкова огромен, че и до ден днешен не съм виждал такъв. Една вечер чука на вратата и ме кани да разпределим стоката, защото, за да я виждат по-добре търговците, я нареждаше по леглата. Руснаците гледаха, преценяваха и понеже усещат откъде могат да подбият цената, по едно време викат: „Това не е оригинално." Пак гледат, пак си говорят нещо и по едно време единият казва: „Няма да купуваме джинси и фланелки. Ще купим куфара. Давай го!" И предложиха огромна сума за него. На Сашо Гривната ченето му увисна - че ако продаде куфара, къде ще си държи стоката.

2. Как не станах зъболекар

Пак тогава бяхме в Сухуми ли, Баку ли, в Одеса ли. И с някакви много готини момчета се запихме след концерт и си говорим за живота. Компанията вече е на градус и единият руснак ми казва: „Стефчик, много ми харесваш. Трябва да направим нещо за тебе. Искаш ли калашник?" Какъв ти автомат в ония години? „Какво друго да ти подарим?" - продължава руснакът. По едно време се обръща към приятелите си и им казва: „Сетих се. Ще му подарим диплома, че е завършил в Тбилиси за зъболекар с всички печати и подписи." Ако бях приел, сега щях да имам стоматологичен кабинет.

3. Кой ще ни весели?

Импресарката ни Зонка беше уредила да пеем с Богдана на новогодишно тържество в планината над Чирпан. Имаше дълбок сняг, а пътувахме с леки коли, апаратурата с нас, едва стигнахме. Хижата - огромна, облицована с дърво, с разкошна камина. Ресторантът

- препълнен, всички стоят мрачни по масите с балтоните, камината не гори. Ако е в Германия, ще има празничност, ще украсят салона, ще запалят камината, ще танцуват, ще се смеят, ще сложат свещи. Нашите хора - мрачни. Засвирихме, Богдана запя, те пак свъсени и гледат недоверчиво. А един се провикна: „Айде бе, кога ще ни веселите."

3. Валс, валс и пак валс

По едно време с Богдана свирехме и пеехме по корабите в Скандинавия. Пътувахме нощем, на сутринта сме или в Хелзинки, или в Стоххолм. И на другата вечер тръгваме обратно. Свирехме от 18 ч до 1 ч през нощта. Преди много години това си беше доста печеливш бизнес за музикантите. А фериботите бяха огромни - 16 етажа, дълги над километър, ресторантът е огромен – за 2000 души. И когато се очаква буря, понеже вълните са много големи, капитанът предупреждава. Веднъж дойде и каза, че идва силен щорм и ще е добре да вържем колоните и апаратурата. Връхлетя ни вечерта. Огромните вълни, щом удареха ферибота, се чуваше само глух звук, но пък силно се накланяше. Пътниците подпили и им е весело. Идва един швед, дава 20 крони и казва: „Валс", сяда си на масата и продължава да си пие. И започваме да свирим валс. Като удари вълната, всички изпопадаха на първите маси, на които стояха старци и деца. Станаха и продължиха да танцуват. Шведът пак пристига, дава 20 крони: „Валс", и си сяда на масата. Другите пак танцуват и пак падат по първите маси. А оня десет пъти идва с 20-те крони. И умираше от смях.

4. Повече можеш да не пишеш нищо

С Богдана след участие в Пловдив обядваме в сепаре в „Тримонциум". А в ресторанта сватбата си върви както си му е редът. По едно време идва един чичко и ни кани: „Много ще ни е приятно. Няма да пеете и да свирите, просто ще дойдете да се веселим." Обяснявам им, че сме с кола, не мога да пия, не познаваме хората. След малко дойде друг по-възрастен, който се оказа бащата на булката. Пак учтиво ни покани. Пак отказвам. И тогава ме попита: „Ти ли си Стефан?" „Аз съм." „Ти ли написа оная песен за сладкото от смокини, прашните калдъръми и дядовата къща?" Пак отвръщам: „Аз." А текстът е на Богдана. Хвана ръката ми, наведе се и я целуна. Смутих се и отроних само едно: „Ама-а-а..." А човекът вика: „Моето момче, стига ти. Повече можеш да не пишеш нищо. Като я чуя тая песен, плача за дядовата къща и за моето детство." Това е нещото, което най-много ме е трогнало като композитор.

6. Съспенс на „Орфея"

На „Златния Орфей" имаше много съспенс. Стояхме последната вечер до среднощ и чакахме резултатите. Най-важните награди бяха за песен и изпълнител. Останалите - за всекиго по нещо. Аз участвах с „Нека да е лято" на Миряна Башева, която пяха „Тоника". Много късно се появява един от членовете на журито, стига до мене и вика: „Айде, честито!" И всички подемат „Айде!" След него идва председателят и подвиква: „Честито! Ами то няма песни, няма песни." А като най-хубава публиката избра „Нека да е лято". И след малко се разбира, че решили да не дават „Златния Орфей", а с Найден Андреев да си разделим първа награда. Той пък за песента „Устрем". И досега сме в добри отношения - сигурно защото и двамата бяхме ощетени на „Орфея".

7. Ченгета и доносници

Не си спомням дали бях директор на Канала, или генерален директор, но пак ставаше дума за ченгета и доносници. Един ден си рекох: „Бе, мама му стара, дай да видим кои са?" Сложих един лист на таблото в коридора и най-отгоре написах: „Аз, Стефан Димитров, декларирам, че не съм бил сътрудник на Държавна сигурност." А надолу оставих 2., 3., 4., 5., 6. и т. н. - да продължат списъка. Долепиха първия лист, направиха трети, списъкът се вдигна почти до тавана, а надолу опря в пода. И всеки ден минавам и го поглеждам. Какво се оказа - хора, за които всички знаят, че са ченгета и доносници, се бяха написали в първите 20. Така е, като се върши работа на доверие.

8. Все пак си софиянец

В една телевизия водещата ме попита: „Вие сте все пак софиянец, какво ще кажете за града, харесва ли ви?" Отговарям й, че си обичам София, защото съм роден и израснал тук. И тя допълва: „Е да, толкова време вече. Можете да прецените как се променя градът." На което аз се учудвам: „Е, как толкова време?" И продължавам, че от малък знам улиците, градът много се е променил. А тя изтърси: „Ами все пак сте роден в първата половина на миналия век." Все едно ме изкара Симеон Радев или Димо Казасов. А то си е така наистина. Роден съм през 1949 г.

9. Как се прави филмова музика

Рангел Вълчанов, като правеше филма „Немирната птица любов", ни поръча да композираме с Иван Лечев музиката. Мислихме десетина дни, композирахме, програмирахме я, записвахме различни мелодии, но техниката стара. Рангел чу мелодията на пиано и извика екипа си: „Елате, ще настръхнете!" Ние пък му обясняваме къде ще свири оркестър, къде цигулки. Отиваме в „Балкантон" да прехвърлим записа на лента. Сяда Рангел, сядат помощниците му: „Дайте да чуем!" Иван на пулта натиска някакво копче. Пълна тишина. Аз пък му предлагам да пусне водещата тема. Натиска друго копче - пак тишина. По едно време се чува „бум", после „хър". Лентата спря, а Иван гледа ужасено. Рангел пита: „Е, това ли е?" А Иван виновно отвръща: „Всичко съм изтрил!" И хайде пак отначало да пишем музиката за тоя филм. А Рангел наистина настръхна.

 виж всички от категорията  
  Реклама
 
      © 2018 AБРO - Асоциация на българските радио- и телевизионни оператори | Реклама Уеб Дизайн и разработка от Дизайн Студио 42